На 2 октомври излиза от печат „Въпрос 7“ от носителя на „Ман Букър“ Ричард Фланаган, една от най-величавите фигури в съвременната световна литература. Според „Гардиан“ това е най-добрата книга на писателя досега - блестящ размисъл върху миналото на един човек и историята, пропила цялото му съществуване.

Световноизвестният писател пристига в София за участие в две събития в рамките на 12-ото издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри!

На 20 октомври от 18:30 ч. в кино „Влайкова“ ще се състои специална прожекция на първия епизод от сериала „Тесният път към далечния север“, последвана от разговор на живо с Ричард Фланаган.

А на 21 октомври от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“ прочутият австралийски писател представя творчеството си от първо лице. В рамките на събитието ще се състои премиера на българското издание на „Въпрос 7“, определяна от световната критика като шедьовър!

„Въпрос 7” (преводач: Надежда Розова, художник: Живко Петров, 264 стр., цена с 15% отстъпка: 11.90 евро) е уникален трактат за неизмеримостта на живота. Изкусно съчетание на мемоари, историческа проза и автобиография. От една целувка тръгва верижна реакция. Тази верига от събития започва от аферата на Х. Дж. Уелс и Ребека Уест, преминава през ядрената физика на 30-те години и стига до бащата на Фланаган, работил принудително край Хирошима. Върхът е достигнат в момента, когато един млад мъж се оказва в капан в бързеите на дива река и не знае дали ще живее, или ще умре…

Красив и страховит текст, предизвикващ почти физическа реакция. С въпроса „Кой обича по-дълго: мъжът или жената?“ от Чеховия разказ авторът дръпва нишката и разплита цял гоблен от събития и идеи, световни и лични. И освен всичко останало напомня, че преживяването е само един миг, а осмислянето на този миг е животът.

Определян от критиката като най-добрия австралийски писател на своето поколение, Ричард Фланаган е романист, историк и филмов режисьор, роден през 1961 г. в Тасмания. Напуска училище на 16-годишна възраст, по-късно печели стипендия за колежа „Уорчестър“ към Оксфордския университет, където получава магистърска степен по литература. Всеки от романите му, издадени в 40 страни, има по няколко награди. Фланаган е автор и на множество статии и есета, посветени на опазването на околната среда и на културното наследство на родния му остров.

През 2024 г. Фланаган печели наградата „Бейли Гифорд“ за нехудожествената книга „Въпрос 7“, с което става първият писател в историята, лауреат на двете най-големи британски награди - за художествена проза и нехудожествена литература. Според „Иконъмист” той е най-добрият австралийски писател на своето поколение, а „Уошингтън Поуст” го определя като един от най-големите живи писатели.

Романът „Тесният път към далечния север” (преводач: Владимир Молев), вдъхновен от преживяванията на баща му в японски военнопленнически лагер през Втората световна война, е удостоен с наградата „Ман Букър“ за 2014 г. и продължава да пленява читатели в цял свят, а през 2025 г. е пренесен на екрана. Екипът на телевизионната поредица, начело с режисьора Джъстин Кързел, успява да създаде сложен и емоционално наситен разказ за военновременни издевателства, любов, страдание и лична разплата. Адаптацията на сценария е плод на сътрудничество между сценариста Шон Грант и самия Ричард Фланаган.

На български език е издаден и романът „Живо море от сънища наяве“ (преводач: Паулина Мичева). Съкрушително красива притча за човешката устойчивост и уязвимост, за мимолетното великолепие на света и за екологичния колапс като следствие от пандемичната слепота.

***

ОТКЪС

Ричард Фланаган – „Въпрос 7“

Авторът не си е направил труда да уточни дали това е история, автобиография, географски очерк, трагедия, романс, алманах, мелодрама, или фантасмагория. Може да е безброй неща, а може и да не е. Въпросът е поставен, но къде е отговорът?  Хобарт Таун Мъркюри, от рецензия за „Моби Дик“, 1851 г./

Не, това не е пиано. Това е мечтание. Дюк Елингтън

1

През зимата на 2012 година, противно на здравия разум и по причини, които не са изцяло свързани с писането – колкото и да твърдя, че са – и които и досега не са ми съвсем ясни, посетих лагера „Охама“ в Япония, където навремето е бил затворен баща ми. Беше студен и тежък ден, а оловното небе придаваше злокобен вид на Вътрешно японско море, под което навремето баща ми беше полагал робски труд във въгледобивна мина.

Нищо не беше останало.

Не ми се искаше, но ме заведоха в местен музей, където една твърде услужлива жена намери многобройни снимки, които подробно документираха историята на мината за въглища от началото на двайсети век – нейното разрастване, развитието ѝ, японските работници в нея.

Нямаше снимки на поробените работници.

Жената беше мила и както се казва, извор на знания за местната история. Не беше чувала въглищната мина в Охама да е ползвала робски труд. Сякаш изобщо не се беше случило, сякаш не беше имало бити и убивани хора, сякаш никой не е бил принуждаван да стои гол в снега, докато умре. Помня толерантната усмивка на жената – все едно ме съжаляваше, задето си въобразявам, че във въгледобивната мина в Охама някога е имало работници, които са се трудели робски.

2

Понякога се питам защо все се връщаме към началото – защо търсим онази нишка, която дръпнем ли, ще разплетем канавата на живота си с надеждата под нея да открием истината за онова защо.

Само че истина няма. Има само защо. И когато се вгледаме по-отблизо, виждаме, че зад въпросното защо има просто още една канава.

И още една, и още една, и още една, докато не стигнем до забравата.

3

В 8:15 ч. на 6 август 1945 г. майор Томас Фереби от екипажа на бомбардировача освобождава един лост на 9,5 километра над Хирошима, издава заповед „Бомбардирай!“ и четиресет и три секунди по-късно 60 000 души са мъртви, а на 130 километра на юг баща ми, полугол роб през четвъртата година от своето военнопленничество, продължава да се труди изтощително и да бута ръчни колички, натоварени със скални късове, по дългите и тъмни тунели под Вътрешно японско море.

Съсипан, болен, на края на физическите и психическите си сили, с ясното съзнаване, че когато след няколко месеца отново настане зима, той няма да издържи и ще умре, баща ми не подозира, че всъщност ще оживее. Докато той се тътрузи в тъмния тунел на мината, осветяван само нарядко от мъждукащи електрически крушки, друг военнопленник от Тасмания подхвърля, че тунелът прилича на родния му град Пенгуин в петък вечер.

4

На входа на мината, където баща ми и другите работници някога са минавали под ударите на две редици войници, сега се намираше хотел за любовни срещи. Нямаше
паметник, нямаше табела, никакво свидетелство – все едно случилото се тогава изобщо не се беше случило. Имаше някакъв неонов надпис. Бизнес, който предлагаше кратък опортюнистичен секс в малки стаички за бързо сексуално облекчение и нарочно за почти нищо друго. Оставаше, или по-скоро съществуваше, само забравата на удоволствието в нечии обятия – онази забрава, която едновременно загатва и отрича смъртта. Сякаш нуждата да забравиш е толкова силна, колкото и нуждата да помниш. Може би дори по-силна.

А след забравата? Връщаме се към историите, които наричаме свои спомени – смутени, чужди на нескончаемата измислица, която представлява животът ни.

5

В онзи мъчителен ден до мен стоеше възрастен японец, господин Сато. Беше дребничък и крехък, спретнато облечен със спортен блейзър и официални панталони,
от чиито провиснали маншети заключих, че той се беше смалил през изминалите години. Ръцете му бяха скрити под тънки памучни ръкавици и когато посочваше някаква отдавна заличена особеност на лагера и мината долу, аз виждах само едно кончѐ, което стърчеше от ръба на ръкавицата. Обувките му не помнех.
Главата на господин Сато ми стигаше до гърдите.

Той живееше заедно с дъщеря си и се грижеше за нея, а тя, както научих, имала сериозни физически увреждания и била преводачка. Навремето господин Сато бил надзирател в лагера „Охама“. Той ми показа къде са се намирали казармите, фермата горе на хълма, мината долу, по-близо до морето.

Озадачен и преглътнал гнева си, забелязах пред нас телевизионен екип и няколко фотографи. Бях използвал поредица от познанства, за да се добера до мината, и по някакъв начин местната община се беше замесила. Без мое знание те бяха поканили медиите. Телевизионният екип и журналистите от вестниците искаха едно: двамата с господин Сато да се прегърнем като символ на прошката, разбирателството и лечебната сила на времето. Съзнавах, че това би било лъжа. Не беше моя работа да прощавам.
И дали времето лекува? Невинаги. Времето оставя белези. Ръката в ръкавица на господин Сато беше вдигната и сочеше, а студеният свят долу беше разполовен
от разнищения конец.